Мисълта Титмайер
Скъсването на връзките на социална интеграция, които искат културата да възобновява, е пряко следствие от една политика, а именно една икономическая политика. И много често чакат социолозите да възстановят щетите, причинявани от икономистите. Вместо само да предложа това, което в болниците се нарича лекарства, носещи временно облекчение, искам да се опитам да поставя въпроса, как лекарят допринася за болестта. Възможно е социалните “болести”, за които се вайкаме, да са породени до голяма степен от наистина често грубото лечение, което предлагаме спрямо онези, които трябва да лекуваме.
Затова, като прочетох в самолета от Атина до Цюрих едно интервю с президента на Бундесбанк, представен, ни повече, ни по-малко, като “велик жрец на германската марка”, бих искал да направя един вид херменевтичен анализ на текст, който е публикуван в “Льо Монд” на 17 октомври 1996 г.
Какво казава “великият жрец на германската марка”?
- “Залогът днес е създаването на условия, блогопроятни зая трайния разтеж и доверието на инвеститорите. Трябва да се контролират обществените бюджети”. Тоест – той ще стане по-ясен в следващите изречения – час по-скоро трябва да се погребе социалната държава и, с всичко друго, нейната разхитителна социална и културна политика, за да се успокоят инвеститорите, които биха предпочели сами да се натоварят с културните си инвестиции. Сигурен съм, че всички те обичат романтическата музика и експресионистката живопис и, без нищо да знам за президента на Бундесбанк, съм убеден, че през свободното си време той, същи като директора на нашата банка г-н Трише, чете поезия и се отдава на меценатство. Продължавам: “Трябва значи да се контролират обществените бюджети, да се понижи нивото на таксите и данъците, докато станат дългосрочно поносими.”. Разбирайте: трябва да се намалят таксите и данъците за инвеститорите, докато станат дългосрично поносими за същите, за да не ги обезсърчим, а да ги насърчим да насочат другаде своите инвестиции. Продължавам: “трябва да се реформира системата за социална защита”. Трябва да се погребе welfare state, политиката на социална защита, способна да подкопае доверието на инвеститорите, да породи тяхното оправдано недоверие, защото те са сигурни, наистина сигурни, че икономическите им придобивки (след като говорят за социални, защо да не се говори и за икономически придобивки?), искам да кажа техните капитали, не са съвместими със социалните продобивки на трудещите се, както и, че тези икономически продобивки явно трябва да бъдат запазени на всяка цена, дори като бъдат отнети оскъдните икономически и социални продобивки на голямото мнозинство граждани на бъдеща Европа – които през декември 1995 г, често биваха определяни като “имотни” и “привилигировани”.
Г-н Титмайер е убеден, че социалните продобивки на инвеститорите, т.е. техните икономически придоивки, не биха оцелели, ако системата за социлана защита бъде запазена. Тъкмо тя трябва спешно да се реформира: икономическите придобивки на инвеститорите на биха могли да чакат. За да ви докажа, че никак не преувеличавам, продължавам тук да цитирам г-н Титмайер – един мислител от голямото доброутро, който се вписва във великата плеяда представители на немския класически идеализъм: “Трябва да се контролират обществените бюджети, да се понижат таксите и данъците, докато станат дългосрично поносими, да се реформира системата за социална защита, да се премахнат скованостите на трудовия пазар; нов разтеж ще се достигне отново, само ако ние положим усилия” (“ние положим” е великолепно!) “да създадем гъвкавост на трудовия пазар”. Великите слова са изречени: г-н Ханс Титмайер, във великата традиция на немския идеализъм, дава чудесен пример за евфемистика реторика, която днес се котира на финансовите пазари: евфемизмът е наложен, за да поддържа трайно доверието на инвеститорите – за което вече знаем, че е алфа и омега на цялата икономическа система, основа и крайна цел, telos на Европа на бъдещето, като при това внимаваме да не предизвикаме недоверието или оптчаянието на трудещите се, с които въпреки всичко също трябва да се съобразяваме, ако искаме да достигнем тази нова фаза на растеж, с която ги примамваме, за да ги накараме да направят необходимото усилие. Защото то се очаква от тях, макар и г-н Титмайер, явно голям майстор на евфемизмите, да казва: “да се премахнат скованостите от пазара на труда; нов разтеж ще се постигне отново, само ако НИЕ положим услия да създадем гъвкавост на трудовия пазар”. Това е чудесен риторичен израз, който е преводим така: Трудещи се, смелост! Нека всички заедно положим услията за гъвкавост, които от ВАС се изискват!
Вместо да задава въпрос за външния паритет на еврото, неговото съотношение към долара и йената, журналистът от “Монд”, загрижен да не обезсърчи инвеститорите, които четат вестника и са отлични рекламодатели, би могъл да попита г-н Титмайер относно смисъла, който той придава на ключовите думи в инвеститорския език: скованост на трудовия пазар и гъвкавост на трудовия пазар. Ако четяха един безспорно сериозен вестник, какъвто е “Монд”, трудещите се веднага биха разбрали онова, което трябва да се разбира: нощен труд, работа в съботи и недели, непостоянно работно време, засилен натиск, стрес и т.н. Но “на-пазара-на-труда”, както се вижда, въздейства като Омиров епитет, който може да се прикачи към определен брой думи; човек може да се изкуши да прецени, колко е гъвкав езикът на г-н Титмайер, когото трябва да говори, например, за гъвкавост или за скованост при финансовите пазари. Странноста на тази употреба при клиширания език на г-н Титмайер създава основание да се допусне, че в неговия ум не може да става въпрос да се “премахнат скованостите на финансовите пазари” и да се “положат услия за гъвкавост на финансовите пазари”. Това ни кара да мислим, че обратно на онова, което иска да изрази местоимението “ние” в израза “ако ние положим узилия” на г-н Титмайер, условието за гъвкавост се изисква от трудещите се, и само от тях, както и че отново към тях бива отправена заплахата, близка дошантаж, в изречението: “нов растеж ще бъде достигнат отново, само ако ако НИЕ положим усилия да създадем гъвкавост на трудовия пазар”. Или, нека да го кажем ясно: оставете днес ВАШИТЕ социални придобивки, да не убиете доверието на инвеститорите, в името на онзи разтеж, който това ще НИ донесе утре. Но тази логика е добре позната на въпросните трудещи се, които, резюмирайки политиката на участие, която голизмът някога им предлагаше, казваха: “Ти ми подаряваш своя часовник, аз ти казвам часа”.
(следва продължение...)