Как стигнах до Х.?
Топлата утрин не предвещаваше с нищо, че ни предстоят часове, през които, предвижвайки се от гара на гара, като единствена възможност да стоплим премръзналите си крака, щяхме да търсим уюта на асансьорите за инвалиди. Беше Неделя – Великден – и колите бяха рядкост. Стопирах на изхода на бензиностанцията, но нямаше надежда. Немеца, който бе тръгнал към Фрайбург, се приближи, но явно реши че на двамата заедно няма да ни върже и се излегна на една от близките пейки.
Впоследствие се срещнахме пред бензиностанцията и след кратък разговор стигнахме до извода, че ще се наложи да си вземем въздесъщия wochenende ticket. Тръгнахме пеша към най-близката гара, която беше на около 6 км. На половината път ни качи един мъж. След около час се качихме на влака, а след още два стигнахме Варбург, където заради студа се скрихме в един от въпросните асансьори. Немецът, който носеше благозвучното име Витали, ядеше някакъв съмнителен сандвич и се чувстваше гузен, тъй като поради неговата вродена разсеяност изпуснахме влака за Франкурт.
Жалко, че тук не може да се пуши – мислех си аз вторачен в закачена върху прозрачната асансьорна стена обява от типа „Търси се”. В случая беше изчензал човек с психически увреждания. Чудех се поради каква причина са решили да я сложат в асансьора, а не някъде където би могла да бъде достояние на повече хора. Сякаш съществува някаква отделна анормална реалност, която има много малък досег с дъгавата част от човеците.
Навън беше прекалено студено, но нас не ни свърташе на едно място и крачехме между двата перона на безлюдната гара. Витали прекара около половин час пред разписанията и още не беше сигурен кой влак трябва да се хване и изричаше на премръзнал немски имена на градчета, които предполагах, че се намират на пътя на нашата неясна дестинация. На мен някакси не ми пукаше особено, защото съм свикнал в крайна сметка нещата да се подреждат посвоему особено когато си се пуснал по пътя.
След час се качихме във влака за Касел, където заспах почти мигновено. Витали стоеше в обичайната си поза – вторачен в подробната карта на Германия, която изваждаше и прибираше в якето си на всеки 5 мин. Въобще, останах с усещането, че той постоянно търси своето местоположение. По професия каза, че е дърводелец, но си имал проблеми в работата. Хм.
Каселската гара също беше пуста и студена, а поради някаква причина ние решихме да тръгнем към някоя бензиностанция на магистралата, откъдето утре сутрин щяхме да стопираме. Според картата до въпросната Tankstelle трябвало да има денонощен ресторант. Мисълта сгряваше и ние си хванахме автобус, който, според Витали, щеше да ни изведе на въпросното място. След около двайсет минути, и след кратък разговор с шофьора, той вече не мислеше така, започна да се клатушка наляво надясно и на мен ми стана ясно, че ние отново не сме там където трябваше да сме.
Усещах, че ни предстои дълъг път. В следващите 3 часа криволичехме изгубени из пустите улички на корпоративно предградие в Касел, замръзвайки все повече с всяка изминала минута. На мен най-накрая не ми беше спокойно. Усещах се, тъй като започнах да псувам прекалено често. Видях едно отворено ремарке на камион и реших, че ще е добра идея да спим в него. Немецът не мислеше така и искаше да продължим докато не намерим мястото.
Навих се макар че постоянно си мислех за сън и за това колко ли е топло в ремаркето (всъщност едва ли беше топло въобще). Финалната права се оказа един спираловиден асфалтов път в чийто край се забелязваше червен неонов надпис. Това е бензиностанцията – каза той при което аз мигновенно се обнадеждих и бодро закрачих по нанагорния път.
Половин час по-късно бяхме там. До нея наистина имаше малък ресторант, но се оказа, че вътре не може да се спи. Чаша кафе и отново навън. След малко се озовахме в другото работещо място, което беше някаква смесица между магазин, кафе и ресторант. Настанихме се на ниските фотьойли заобикалящи една от масите, купихме си кафе и решихме, че следващите четири часа ще бъдат проспани.
Трудно, особено като вземеш неудобните седалки и влизащите от време на време хора. Мен ме втрисаше, а това още повече утежняваше положението. Трябваше просто да изчакам времето да мине. Мислех си как скоро ще се наспя, най-накрая след почти два дни без нормален сън. На сутринта стопа провървя бързо и не след дълго се озовах в Х. По-точно в едно от близките селца. Още 5 км., още 5 км. и съм там.